Петър Николов е политолог и историк, доцент по Политически науки в Нов български университет и автор на девет монографии, посветени на средновековната българска история и на историята на политическите идеи. Народен представител в 46-ото, 47-ото, 48-ото, 49-ото и 50-ото народно събрание и заместник-министър на образованието в третото правителство на Бойко Борисов и в правителството на Росен Желязков. В началото на декември, той се включи в апела на 25-има водещи историци, през 2032 г. да се организира честване на 1400 години от основаването на българската държава.
Г-н Николов, кога е рожденият ден на България – 681 или 632 г.?
През последните няколко десетилетия, академичната историческа наука в България достигна до (бих казал) консенсус, че българската държава е създадена през 632 г. Всички големи изследователи, всички значими научни центрове стоят зад това мнение. Знам, че за външния наблюдател това звучи едва ли не скандално половин век след честването на 13 века България, но историята е наука, която борави преди всичко с факти.
И още нещо, специалистите знаят, че въпросът всъщност не е кога е създадена България, а дали Кубратова и Аспарухова България са една и съща държава. Защото, че Кубратова България е основана през 632 г. е нещо, което се е знаело и през 1981 г. Това, което се промени през последните години не са фактите, а тяхната интерпретация, т.е. българската наука се оттласна от разбирането, че Аспарухова и Кубратова България са две различни държави и прие, че става въпрос за една и съща страна, с еднаква идентичност, едни и същи институции, една и съща династия и особено важното – споделяща в голяма степен обща територия. Става въпрос за страна, която в края на 60-те и началото на 70-те години е загубила някои от източните си провинции, която през 70-те е преместила политическия си център в делтата на Дунав и която през 680 г. е водила успешна война с Византия, завършила със завладяването на част от византийската територия. Една и съща държава.
Защо тогава с такова настървение чествахме 81-ва година? Аз даже съм випуск и набор 81-ва година, випуск „1300 години България“!
Защото идеологически провалилият се комунистически режим тогава е имал нужда от нова легитимност и е посегнал към национализма и патриотизма…
32-ра година не му ли дава същата легитимност?
Не се е паднала по това време. Източноевропейският комунизмът минава през два основни периода в развитието си. Първите двайсетина години той е на гребена на вълната – има цялата тази космополитна, интернационална солидарност, има усещането, че това е бъдещето, че е кауза на някакви млади, прогресивни хора, нови поколения, нещо живо, нещо магнетично… Втората половина – предполагам поне част от читателите Ви си спомнят това време – втората половина, т.нар. „реален социализъм“ беше един постоянен застой и едно усещане, че живееш живот второ качество. За да се справи с тази ситуация комунизмът (това не е тайна, не е някакво проникновение) още през 70-те години скъсва напълно с интернационализма, с антинационализма. И фактически възражда буржоазния разказ за историята на България.
И започват да плющят конски опашки на НДК.
Точно така. Връща се отреченият стар разказ, почват отново да се пишат книги, да се строят паметници, правят се филми… Режимът става много повече български, отколкото интернационален и върхът на това усилие е 81-ва година. Най-интересното прочее е, че всичко това се приема доста негативно в Съветския съюз, който наблюдава честванията сърдито и изпод вежди, виждайки в този национализъм проблем за собственото си влияние тук. От тази гледна точка аз виждам смисъл в онова усилие, което тогава е било направено. При тотална съветска доминация, българите са намерили нещо свое, нещо несъветско с което да се гордеят. Да, режимът на Живков се е възползвал и е търсил политически дивиденти, но е похвална посоката в която е тръгнал. Защото всичко, което ни връща към средновековното ни минало, е полезно…
Тракология на Фол част от този ентусиазъм ли е?
Част е по принцип. Сега не знам колко трябва да влизаме в темата…
Само да я лизнем така отгоре…
За мен всеки интерес към миналото е положителен. За разлика от много историци днес, не се отнасям враждебно към това усилие да се търсят тракийските ни корени. Но все пак нашата държава се казва България. Генетичните проучвания, които се правят напоследък, т.е. секвенирането на ДНК от прабългарски гробове и сравнението ѝ с ДНК на съвременните българи, несъмнено показаха, че ние в огромна степен сме генетични потомци на Кубратовите и Аспаруховите българи, че това е нашето начало. Всичко друго е ценно, интересно и важно. Важно е Варненското златно съкровище и цивилизацията, която го е оставила, нали? Пещерата Бачо Киро, римското наследство, византийското наследство и пр., всички те са много важни. Но все пак като име, като държава и оказа се, като генетика, ние имаме свой собствен разказ и той започва през 7-ми век.
Защо да приемем, че по-ценно за народната душа ще бъде, когато започнем да осъзнаваме за свое начало 632 година вместо 681?
А защо трябва да го приемаме за ценно, а не просто за дълг? Какво е патриотизмът? Патриотизмът е почит към бащите, към предците, към бащите на нашата нация. Бащата на нашия народ, неговият създател се казва Кубрат. Той е първият, той поставя началото… Да решим да го зачеркнем като някакъв дивашки вожд и да започнем от сина му е меко казано неблагодарно. Нали като се каже „почитай баща си и майка си“, се има предвид това. Да почиташ баща си в този случай означава да знаеш и тачиш създателя на държавната традиция. А той се казва Кубрат.
Да не говорим, че историята на Аспарух е изключително осакатена без истинската история на Кубрат. Не, не тази, която ние знаем – за снопа с пръчки и пр., която е мит, измислен в модерната епоха. Нека да се види кой е бил истинският Кубрат и каква роля е играл в европейската история. Защото, ако има нещо безспорно, това е че Кубратова и след това Аспарухова България е първостепенна сила на политическата карта на Европа. Още от зората си българската държава е била основен политически фактор с огромно влияние – на изток, където възпира тюрките и после хазарите и натиска им върху понтийските степи; на запад, където прекършва аварската мощ, предопределяйки по-сетнешното развитие на цяла централна Европа; и разбира се на юг, във Византия, където пряко влияе върху цялата политическа динамика. Както и естествено обратното – влияе се от случващото се във Византия, доколкото и при Кубрат, и при Аспарух и при Тервел политическите процеси в двете държави са тотално преплетени. Основният политически разлом по това време е бил сблъсъка между ортодоксалната и монотелитската партия, а теренът на този сблъсък – Вселенските събори, които е трябвало да решат кой от двата възгледа за природата на Христос е съответстващ на вярата. Това е контекстът, в който се ражда българската държавност. Защо? Защото Кубрат, за когото имаме сведения, че е бил кръстен по време на изгнаничеството си в Константинопол, най-вероятно е бил монотелит…
Щом Ираклий го е кръстил, няма начин да не е било така…
Така… Именно, защото Кубрат е бил монотелит, след смъртта на Ираклий, той най-вероятно е поддържал претенциите на неговата втора съпруга Мартина и нейния син Ираклион, имаме податки за това в изворите. А срещу нейните претенции са били децата от първия му брак с ортодоксалната Фабия-Евдокия. Ако познавате историята на Англия след смъртта на Хенри VIII с неговите наследници от католически и протестантски съпруги, може да си представите за какво става въпрос… В този смисъл е интересно и дали е случайно, че войната, която Аспарух започва срещу Византия съвпада с Четвъртия константинополски събор, от който се е очаквало окончателно да осъди монотелизма като ерес… Дали пък войната не цели да попречи на този събор? Още повече, че именно на този събор, един от монотелитските участници – Константин от Апамея – става и казва: „Ако бяхте застанали на страната на компромиса, нямаше да ви се случи това, което се случи във войната с България“. А въпросният компромис е именно монотелизмът! И Константин от Апамея се обръща с тези думи към император Константин IV. Заслужава си да се поразсъждава. Това е истинският контекст, в който възниква България. Или поне византийският контекст, защото от гледна точка на варварския свят, не по-малко важна изглежда една друга нишка – възраждането на хунската държавна традиция, ако е вярна хипотезата, че родът Дуло произхожда от Атила и с бунта си срещу аварите, Кубрат de facto е възкресявал неговото политическо наследство. Всъщност, от която и гледна точка да погледнете историята, раждащата се през 7-ми век България е била първостепенна държава и своего рода европейска велика сила.
Има ли българската нация в днешно време проблем с „идентитетот“, така да го наречем на майтап, и с осъзнаването на своята цивилизационна принадлежност? И един такъв поглед към собствената история, и осъзнаването на всичко, което казахте за Кубрат и държавата му, би ли помогнало в самоосъзнаването на нацията, в самооценката ѝ?
България е една от страните в Европа и в света, които са родени на линията на разлома, ако използваме това понятие, въведено в политическите науки от Самюел Хънтингтън. Става въпрос за цивилизационни разломи, а в нашия случай – за разлом между три цивилизации. На първо място – азиатската ислямска цивилизация, заради дългата ни принадлежност на Османската империя и съществуването ни до ден днешен в хинтерланда на мегаполиса Истанбул. На второ място – евразийската цивилизация, такава, каквато я дефинират руските консервативни мислители от Трубецкой до Дугин, опитващи се да разкажат самата Русия, не сама по себе си като страна на разлома между Европа и Азия, а като ядро на отделна и уникална евразийска цивилизация. И на трето, но в никакъв случай на последно по значение място – европейската западна цивилизация, съчетаваща както знаем гръцка философия, римско право, християнска вяра и просвещенски рационализъм. Та нашата България стои на кръстопътя между тези три цивилизации и точно затова е обречена на духовно безпокойство. Дали в рамките на Османската империя, дали в Западната или в Източната сфери на влияние, където и да ни запрати геополитическата игра на шахмат, обществото ни винаги ще се чувства не на мястото си и ще ражда съпротива срещу елитите, които го държат там. Тя може да е шумна и кървава, може да е и глуха съпротива като например любовта към т.нар. чалга, тоест към музиката и културата на Ориента, ако щете сложете тук и интереса към турските сериали… Това е съпротивата на обществото срещу едно преживявано като изкуствено озападняване. То просто приема западната култура като чужда и търси автентика другаде – на югоизток или на североизток. Но забележете, ако утре ние излезем официално от европейската култура и цивилизация и влезем в някаква друга култура, както беше преди 1989 г. или преди 1878 г., то обществото неминуемо ще почувства чужда и нея. И аз, и Вие сме виждали точно това в епохата на комунизма, когато никой в България не смяташе съветския режим за нещо естествено и редно…
Тогава бунтарите се правеха на американци.
Да, както сега се разхождат някакви странни хора с руски и съветски знамена, така в края на 80-те и в началото на 90-те подобен тип хора ходеха с американски знамена. Тоест ние, където и да ни сложиш, не сме на мястото си. И абсолютно същото важи за близките ни балкански народи като гърци, сърби и румънци. Защо не сме на мястото си? По една проста причина: с превземането на Константинопол от турците, ядрото на нашата цивилизация е било унищожено или ако ми позволите малко по-силни думи – сърцето на нашата истинска цивилизация е било изтръгнато. Оттам насетне ние, не само българите, а всички балкански православни нации, сме станали един вид духовни сираци и затова нашата цивилизационна принадлежност не е даденост и всяко балканско поколение трябва да прави свой собствен цивилизационен избор. Спомняте си, че едно време Петър Стоянов стана президент с едно голямо послание – че е дошъл момента да направим цивилизационен избор. Ние го направихме и затова сега членуваме в Европейския съюз и НАТО, затова сега приемаме еврото, ако щете. Но, оказа се, това не е въпрос, който се решава еднократно и в страна като нашата, всяко поколение ще трябва отново и отново да прави такъв избор – цивилизационен и геополитически.
Искам да кажа и още нещо, което няма да е красиво, но ще е вярно. Днешната геополитическа ситуация с войната в Украйна, с тежкото противопоставяне между Русия и Европа, но също и между Европа и Америка, е ужасно опасна за страна на разлома като България. Тази криза, която вероятно сплотява нациите, които знаят къде им е мястото, за нас е като саблен удар, който буквално ни разполовява, разпаря ни корема и ни текат, с извинение, червата по пода. Това за съжаление се случва в момента и затова покрай войната в Украйна, ние виждаме незапомнени нива на агресия и на омраза вътре в българското общество. Едни хора се идентифицират с руснаците – дълбоко осъзнато със сериозни исторически и ценностни аргументи. Други се идентифицират с украинците, с не по-малко смислени основания. И са готови да се избият едни други, виждайки в отсрещната страна нищо по-малко от национални предатели.
Не ме разбирайте погрешно, аз също имам мнение за войната и никога не съм го крил. Но същевременно не мога да не си давам сметка за пораженията, които тя носи на нас, на българите. Имаме ли сили да се справим с тях? И кой е начинът? Ами начинът е този, да укрепим нашия исторически разказ, който е много стар, много древен. Българските историци добре го разбират и затова сред 25-те подписали апела ни историци има както русофили, така и русофоби. Нека се върнем назад във времето, тогава когато все още нямаше нито Русия, нито Украйна, но нас ни имаше и писахме историята на Европа и света.
Нека се върнем назад и още веднъж си припомним нашата собствена история, и то не през болезнените ни спомени, не през „Нека носим още срама по челото, синила от бича, следи от теглото…“, а през онова в миналото ни, което е голямо, положително и безспорно. Голям, положителен и безспорен факт е, че България е една от най-старите държави в Европа, съществуващи до днес с името, с което са се родили. Сан Марино, Франция (ако я приемем за наследник на Франкската държава) и България – това са най-старите държави в Европа.
Споменахте Хънтингтън. Той нарича евразийската цивилизация „православна“ (или пък вие нарекохте неговата православна цивилизация „евразийска“ – все едно). Православието според Хънтигтън е отделна цивилизация от другото християнство. Така ли е? Ако се абстрахираме от Схизмата от 1054 и ако не се злоупотребява с православието в идеологическото надцакване на момента, то православието отделна цивилизация ли е?
Това е много, много сложен въпрос. Аз трябва да кажа моето собствено мнение, то е, че Европа е едно по-скоро единно пространство, което е пуснало три ластара…
Или „младочки“, както ги наричат в Библията…
Да, красива дума. За мен Европа е цивилизационното ядро, родило едновременно и трите големи интерпретации на християнството: православната, католическата и протестантската и съответно, всяка от тези интерпретации е пуснала своята младочка и е създала нова, но външна на Европа цивилизация… За пълнота трябва да кажем, че всъщност има и още една стара интерпретация на християнството – дохалкедонската, но по ред причини тя ще остане извън нашата парадигма…
Днес дохалкедонци са арменците и коптите, за други не се сещам. А те не са съвсем в Европа. И нека обясним, че тези християни се наричат така, защото не приемат христологичния догмат на IV Вселенски събор от 451 г., според който Христос, най-общо казано, е сто процента човек и сто процента Бог, с пълноценна човешка природа и воля и съответно с пълноценни такива божествени.
Да, днес са малко – арменци, копти и етиопци… Но някога дохалкедонството е било голямо и именно заради това Ираклий се е опитвал да го спре, като съчини компромиса на монотелизма. Правил го е, защото е усещал историческия риск целият Изток да бъде изгубен, което се е и случило, защото монофизитите в един момент са предпочели да живеят в сянката на исляма, отколкото в ортодоксалната империя. Така или иначе днес има три големи християнски деноминации с всички условности на подобни обобщения, разбира се. Англиканската църква, например, поне доскоро беше по-близо до католическото пространство, отколкото до останалите протестантски църкви…
Става дума за високата англиканска църква – те са три: висока, която е по-близо до католицизма, ниска, която е по-близо до протестантството и „широка“, която е икуменическа. В ниската англиканска църква си има и жени, пастори и всички останали прелести. А някои хора дори са на мнение, че високата дори е по-близо в някои неща до православието, отколкото до католицизма.
Много се отклоняваме, но и да, и не. Малко хора знаят, че през 18-ти век няколко англикански епископи, отказали да се закълнат във вярност на Уилям Орански отправят тайно предложение до вселенския патриарх Йеремия III за сключване на конкордат между тях. По тази причина патриархът свиква всеправославен събор, който разглежда предложението, но открива твърде много канонически пречки и в крайна сметка разговорите са прекратени…
Но да се върнем на въпроса. Казахме, че Европа е цивилизационно ядро, родило и трите големи интерпретации на християнството: православната, католическата и протестантската, всяка от които се е източила навън – старият православен свят е създал Русия или това, което по-горе нарекохме евразийска цивилизация, католическият свят е създал Латинска Америка, с цялата ѝ пъстрота и естетизирано варварство, а протестантството е създало атлантическия свят, днешната Pax Americana. Всички тези новосъздадени светове – Русия, Латинска Америка, англосаксонският свят – са неофити. Те са жизнени и енергични, но по неизбежност като всички неофити, интерпретират духовното и цивилизационното наследство на Европа по един, как да го кажа… по-повърхностен начин. И в този смисъл смятам, че истинският духовен център на православния свят е на Балканите.
В границите на Балканите този център би могъл да бъде на много места…
На Балканите, в Света гора. Това е мястото, което е духовния център на Балканите, просто защото Константинопол липсва. По същия начин духовният център на католическия свят е Рим, а не е в някоя от най-големите католически страни като Бразилия, Мексико, Филипините или Конго. Не е например в Мексико Сити, който е един от най големите градове в света. Да, Мексико тепърва ще излиза на сцената и Латинска Америка тепърва ще влезе в голямата световна геополитическа игра, най-малкото, защото в САЩ тече процес на подмяна на WASP-американците с някакви нови латино-американци. Центърът на католицизма обаче, винаги ще остане в Европа, в Италия и в Рим. Дълбочината и мъдростта винаги ще бъдат в Европа.
Колко сложно, колко „дълбоко“ трябва да е християнството? Като се мъчим да го интелектуализираме, за да „не ни се смеят чужденците“, не изпадаме ли в гностическа ерес?
Вижте, г-н Стамболов, аз водя този разговор като историк и изследовател на политическите идеи, а не като вярващ православен християнин, какъвто всъщност съм. Политическа употреба на вярата е имало винаги и ще има винаги. Политическа култура, политически модели, културни кодове, израсли от почвата на вярата – също. Аз в този разговор анализирам тях, не се правя на богослов. По богословските въпроси се доверявам на Църквата.
Добре, подкрепя ли историята на исихазма вашето твърдение, че естественият център на православието е на Балканите?
Сблъсъкът между варлаамитите и исихастите през 14-ти век показва, че тук тогава е бил един от центровете въобще на духовния кипеж в Европа. И именно той в голяма степен ще запали и италианския Ренесанс. Ренесансът е пряко повлиян от Византия. Всъщност през цялото Средновековие Италия и Балканите функционират в общ режим.
А този философски кипеж, тази свръхкомпенетнтост по Платон и Аристотел, доколко е полезен за християнската мистична доктрина. Защото самият Палама казва, че до едно време не е зле човек да философства, защото си упражнява мозъка, обаче в зряла възраст е срамота. От една възраст нататък е срамота да се занимаваш с философстване.
Има един велик момент в историята на сблъсъка между източното и западното християнство. Мисля, че самият Григорий Палама, веднъж попада сред томисти и те, вдъхновени, както знаем, от античната философия, започват да го питат: „Какво мислиш за Аристотел? Дай да спорим върху Аристотел!“ Той им отговаря: „Добре, не ми се спори за Аристотел, дайте да говорим по същество, за каквото сме се събрали.“ А те, защото са вдъхновени и тепърва преоткриват античното наследство, започват да го гледат едва ли не с насмешка. И му казват: „Абе, виж сега, ти тия работи дето ги говориш, са ала-бала, чети Аристотел!“ И някъде тук, в един момент на Палама му писва и започва наистина да им говори за Аристотел и те тогава осъзнават, че срещу себе си имат човек, който не просто познава Аристотел много по-добре от тях, те осъзнават, че насреща си имат човек, който е израснал в света на Аристотел, който го познава в нереална дълбочина и разбирането му стига до нереални детайли. За него Аристотел не е някакъв музеен експонат, който е открил наскоро и му се любува, а част от една невероятно богата на философски традиции, дебати и светогледи почва, в която Палама, с фантастичния си интелект и ерудиция може да открие истинските живителните сокове, от които да поникне цяла нова парадигма за Бог, за човека и за света и неговия смисъл. Имаше един филм „Добрият Уил Хънтингтън“, ако си го спомняте. В него главният герой беше някакво гаменче, гений по математика. И имаше едни професори, световни авторитети, които все го караха да решават задачи заедно … В един момент той ги погледна със страшна умора и отегчение и просто каза: „Съжалявам. Скучно ми е. Не се обиждайте, но не сте ми на нивото и задавате банални и тъпи въпроси.“ И това ги сломи, точно както през 14-ти век Григорий Палама е сломил томистите, а източният християнски мистицизъм – западният рационализъм.
Има една опростенческа формула, че от класическото философско наследство Западът взима Аристотел, а Изтокът взима Платон.
Вижте, аз по всички такива дебати – варлаамити или исихасти, католици или православни; либерали или консерватори; прогресисти или реакционери; леви или десни; глобалисти или патриоти – аз за себе си винаги знам къде съм. Аз съм консервативен православен човек, но винаги знам, че появата на тези дихотомии е естествен процес. Знам, че винаги, когато някой говори за чувства, емоции и инстинкти, друг отсреща ще говори за логика и разум. Винаги, когато някой говори за традиция, друг ще говори за промяна. И всъщност това е духовният кипеж на Европа, който младочките не владеят. В този смисъл Европа знае, че тя е едновременно и Аристотел, и Платон, а младочките не го знаят. Те са зилоти. Византия прочее е била изключително умела в това, да помирява такива наглед противоречащи си тенденции. Затова и един от големите минуси в развитието на модерния Западен свят е, че той е скъсал с византийското наследство. Защото ти имаш една империя, която буквално Е Римската империя, оцеляла 1000 години след като на Запад е била унищожена. И тази империя, като разбиране за властта, за нейната легитимност, за балансите между Църква, армия, народ, между царство, република и империя, е била на светлинни години пред всяка друга страна в Европа. И какво става? В един момент ти нулираш всичко това, влизаш в Модерната епоха без цялото това знание и тръгва един бавен, бавен процес, който ще мине през буржоазните революции, през всички катаклизми, които бавно да вкарат народа във властта, за да стигнем до Чърчиловата формула за най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали. Е, хиляда години преди Чърчил, Византия това го е знаела и е поддържала един уникален модел, който големият византолог Питър Харанис нарича абсолютизъм, смекчен от правото на революция. Няма нищо по-тъпо от това, някой съвременен историк да Ви каже, че Византия е била теокрация… Да, теокрация е, но теокрация, в която волята на Провидението се проявявала през одобрението на народа. Звучи сложно, но светът е сложен като калейдоскоп от оцелели парченца от миналите епохи. Византия го е знаела много добре, но Европа е пропиляла това знание и е тръгнала да го постига от нулата по излишно сложен и много кървав начин…
Къде е мястото на България във всичко това?
Когато казвам Византия, не си представяйте, че говоря за някаква средновековна гръцка държава. Под Византия аз разбирам цялото т.нар. ойкумене – цивилизацията на източното християнство, да тук го има класическото гръцко наследство, но също го има и делото на Кирил и Методий, тука е любимият Ви Йоан Златоуст, тук са и Йоан Дамаскин, Григорий Богослов, Василий Велики, Григорий Палама… Но тук също така е бляскавият интелектуален кръг на цар Симеон, който можете да видите, нарисуван от Алфонс Муха в неговото приказно платно „Зорница на славянската писменост“. Тук са св. Иван Рилски и неговият „Завет“, може би най-красивия текст, писан някога на български. Тук е св. Сава Сръбски. А също – великите исихасти Теодосий Търновски, Евтимий Търновски, Цамблак, Киприян… Тук е и т.нар. „Византия след Византия“ за която говори Николае Йорга. Тук е Атонската академия на Евгениос Вулгарис, но също и Димитър Кантемир, Партений Павлович, Христофор Жефарович, Теодор Кавалиоти, Паисий Хилендарски, Доситей Обрадович, Софроний Врачански… Тук е поезията на Мануил Фил, музиката на Йоан Кукузел и иконописта на Захарий Зограф. Тук ако щете е и Иван Милев с неговата „Ахинора“ и неговия прекрасен „Крали Марко“…. Когато говорим за византийска цивилизация, ние нито трябва, нито можем да разграничим, кое е българско, кое гръцко, румънско или сръбско. Било е едно общо – не Pax Byzantina, а Pax Orthodoxa. Опитвам се да покажа всичко това в моите книги, доколкото ми е по силите, не да измисля, а да съживя още някой щрих от нашата национална памет…
За финал: какъв разказ трябва да си изгради един народ за собствената история – героичен, романтичен или достоверен, дори да е унизителен?
Националният разказ се пише или, както Вие правилно казахте – изгражда, много бавно от целия народ, поколение след поколение. Едни правят историята, други я пишат, трети я забравят, докато в крайна сметка от реалните събития остане не това, което е било (то е една практически необятна бездна), а това което народът, нацията е имала необходимост да запомни. Често разказвам на моите студенти една измислена от мен история. Описвам им един здравеняк със здрави юмруци и челюст, някъде от края на новокаменната или началото на каменно-медната епоха, който пребил вожда на едно племе, убил синовете му и откраднал жените му. Разказвам им как седял край огъня, ядял плешка от бизон, бършел мазните си пръсти в брадата си и доволно се тупал по голия си тумбак. И после им разказвам как умрял, синовете му го погребали, а жените и дъщерите му го оплакали. И всичко щяло да свърши тук, ако заради някакъв низ от случайности, споменът за него не оцелял като приказка или като песен. Пеели за храбростта и силата му, за великата му победа над стария тиранин, за благородството и добротата му. Когато имали нужда от мъдрост – възпявали мъдростта му, когато им липсвала смелост – смелостта. Художниците започнали да го рисуват, скулпторите – да го ваят… все по-красив, с хармонично тяло, сини очи и златни къдрици. Появил се в трагедии и в комедии, в басни и дори във философски трудове. Малките момчета мечтаели да станат като него, а малките момичета – да го срещнат и да му подарят невинността си. После минали още векове, дори хилядолетия. Появили се нови поеми, романи, опери и оперети, класиците го рисували класически, модернистите и абстракционистите – абстрактно, а постмодернистите директно и безжалостно го деконструирали. Особено жестоки, разбира се, били психиатрите, които извадили на показ всичките му комплекси, травми от детството и сексуални неудачи. Та, разказвам на моите студенти тази едновременно измислена и едновременно истинска история и накрая ги питам: „Кажете ми сега, кой е по-важния – онзи дебел вожд от новокаменната епоха, с бизонската плешка и мръсната брада или сияйният му образ, който ние сме „запомнили“, да го наречем например Херакъл. Или пък Персей, Тезей, Одисей, Еней…“ Кое е по-ценното, песъчинката пясък, попаднала в бисерната мида, или перлата която в крайна сметка се е получила от нея?
С това искам да кажа, че да, историята е набор от факти за случили се събития, колкото по-нови, толкова по-коректно и детайлно запомнени. Историческият разказ обаче не е описание на това, което се е случило, а описание на това, което си е струвало да бъде запомнено. Времето, поколение след поколение украсява, отсява, забравя или съживява този спомен. Защото, читателите Ви знаят, феномен на човешкия ум е като разкаже определен спомен от миналото си, вече да помни разказа, а не първичната случка. Питате ме, дали той трябва да е героичен, романтичен или достоверен? Трябва да е всичко това, за да може да ни бъде полезен, пред каквото и предизвикателство да сме се изправили.
Иван Стамболов е български публицист, писател, медиен и маркетингов консултант и собственик на URBAN DIGEST.
