Корпоративно престъпление и наказание

Светлин Желев

В България можеш да загубиш работата си за едно изречение. Или да управляваш години наред, да допускаш грешка след грешка и никой да не ти потърси сметка. Зависи дали работиш в бизнеса, или в държавата.

Вчера изпълнителният директор на Kaufland България Михаил Петров направи едно доста остро изказване. Днес вече не е директор. Толкова. Без безкрайни обяснения, без замитане на случая, без опити някой да го изкара неразбран.

Един професионалист и неговата реакция

Имал съм възможността лично да разговарям с Михаил Петров. Впечатленията ми са за изключително интелигентен, подготвен и способен човек. Зад него стоят повече от две десетилетия работа в германската група, 16 години като финансов директор на Kaufland и ръководството на един от важните технологични центрове на Schwarz Group в България. Това не е случаен човек, попаднал на висока позиция благодарение на правилните познанства. Това е професионалист, изградил кариерата си с работа и резултати.

Бях истински изненадан от реакцията му. Според мен за момент си изпусна нервите. Мога да разбера възмущението му, мога да разбера и предупреждението за последиците от натиска върху голям инвеститор. Но не мога да оправдая начина, по който го каза. Изпълнителен директор на подобна компания просто не може да си позволи такъв тон.

И той плати цената. Веднага. Още на следващия ден. Това обаче ме накара да се замисля за нещо много по-важно.

Какво носят големите вериги

Аз не съм някакъв безусловен почитател на големите търговски вериги. Те са бизнес, работят за печалба и защитават интересите си. Нямам никакви илюзии по този въпрос. Ако нарушават закона, трябва да бъдат санкционирани. Но със солидни доказателства, справедливи решения и работещо правосъдие.

И все пак именно такива компании носят в България нещо, от което отчаяно имаме нужда – организация, предвидимост, професионализъм, стандарти, ефективност. Системи, които работят. Магазини, в които знаеш какво ще намериш. Логистика, технологии, инвестиции, хиляди работни места. Не обещания, не лозунги, а реални резултати. Искам повече от това в България. Много повече. Не само в магазините, а навсякъде. Защото какво виждаме от другата страна?

Отговорността в държавата

Днес управляващите оттеглиха спорните промени, свързани с личните асистенти на хората с увреждания. След възмущение, протести и два дни обяснения. Добре, че ги оттеглиха. Но кой ще понесе отговорност за това, че изобщо се стигна дотам? Кой реши, че точно тези семейства трябва да живеят в страх за доходите и правата си? Кой ще се извини?

Преди дни 12 души загинаха на магистрала „Тракия“. Причините за трагедията трябва да бъдат изяснени, без прибързани присъди. Но къде е политическата отговорност за състоянието на пътната безопасност? Кой носи отговорност за системата, която трябва да предотвратява подобни трагедии?

А знаете ли колко пари плаща България всяка година заради нарушения на държавни органи, установени от съдилищата? Обезщетения по дела, загубени от държавата, разходи за чужди грешки. И сега, когато всички обсъждат бюджета, нека не забравяме, че тези пари не идват от джобовете на хората, взели грешните решения. Плащаме ги ние.

Колко чиновници са понесли лична отговорност? Колко политически ръководители са си тръгнали заради провалите, които струват на обществото пари, време и понякога човешки съдби? И тук е огромната разлика.

Бизнесът и политиката

В бизнеса грешките имат цена. В българската политика твърде често имат само говорител. В бизнеса можеш да имаш впечатляваща кариера, да си изградил нещо значимо, да си донесъл инвестиции и работни места. И въпреки това една сериозна грешка може да ти струва поста.

В политиката можеш да се проваляш отново и отново, да прехвърляш вината, да обещаваш, да обвиняваш предишните, следващите и международното положение. И пак да останеш. Или да се появиш на друга длъжност. Или поне в българската политика, защото в прогнилия запад именно този принцип от бизнеса се спазва все по-често и от държавите…

Разбира се, и в западния бизнес има лицемерие и лоши практики. Но там поне съществува култура, в която репутацията, правилата и отговорността могат да се окажат по-важни от личността на един ръководител.

Ние продължаваме да носим твърде много от стария модел, в който постът се възприема като собственост, институцията като лична крепост, а оставката като унижение. Само да не изпуснем кокала.

Нормална държава

Има хора в България, надявам се много, които не искат чудеса. Не искат държавата да им обещава светло бъдеще, да им посочва поредния враг или да ги убеждава колко героично се бори за тях.

Искат просто нормална държава:

• закони, които важат за всички;
• институции, които си вършат работата;
• справедливост, която не зависи от това кой си;
• отговорност, когато някой сгреши.

Аз съм от тези хора.

Не защитавам неуместните думи на Михаил Петров. Но изпитвам уважение към професионалния му път. И виждам нещо показателно в това, което се случи с него. Една частна компания показа, че дори човек на най-високия пост не е незаменим и не стои над собствените ѝ правила.

Ще чакам да видя същото от хората, които управляват държавата. Защото, ако един директор губи поста си за една реплика, каква трябва да е цената за управленски решения, които струват на обществото милиони и засягат живота на хиляди хора?

И кога най-после някой от властта ще я плати лично, вместо отново да ни представи сметката на нас?

FACEBOOK