Инфлация, Еврозона и политически пиар: Преетикетиране на общественото недоволство

Как можеш да обърнеш социалните проблеми, които ескалират в зловеща инфлация покрай безпардонното ни приемане в Еврозоната, преетикетирайки общественото недоволство в подкрепа за причината на същото това недоволство?!

Това са много сериозни пиар успехи, които при всички случаи не са концептуализирани тук. Нито като стратегия, нито като тактика. Зад това стои много авторитетен и опитен екип. За всичко е помислено, като се започне от времето, в което се създава инвентар, събитието, точно в най-критичния момент, в който е възможно искрата да възпламени обществото, притиснато от социалните неволи.

Архетипният враг и митологичният наратив

Естествено, персонализацията на злото е важна част от всеки митологичен наративен конфликт. В случая се вади старият архетипен враг, с който вече беше проведена една битка. Той беше умаломощен, после превъзпитан, ако се вярва на медийното отразяване на протагонистите в тази политически конструирана епопея и накрая почти победен, докато въпросният антагонист не се завърна в ролята си на архетипно зло.

Целта на завръщането е:

• отново да надигне с липидно наситеното си излъчване;

• а и с бекграунда от системни икономически усвоявания, обществените маси;

• на които е отредена роля от пиарите да възстановят протагонистите като участници в първо действие, а не като статисти в масовката, наречена опозиция.

Именно използването на тази една парламентарно представена сила също е част от стратегията. Приемствеността между следващия компонент в мероприятието – «младежката енергия» – и авторитета на вече валидираната в предния вот политическа класа, трайно укрепва имиджа на протеста и го лишава от всякаква социална емпатия, дефинирайки в пространството дежурните абстракции.

Милогемата за «младежката енергия» и липсата на опит

Следващият компонент, който споменахме и в предходния абзац, е именно тази милогема за «младежката енергия» и нейната по дефиниция сакрална невинност. Нали, сега, всички бяхме студенти, или поне повечето, и помним как бяхме употребени през деветдесетте няколко пъти. Невинността ни се състоеше в липсата на опит. Нещо, заради което днес биваме остракирани от легитимния публичен диалог на тема протести, като най-често ни се вменява наш остатъчен морален дефицит, който, видиш ли, ни карал да подозираме искреността на «младежката енергия»! С което сме вкарани в режим на оправдание, вместо да разполагаме с пространството, в което още веднъж внимателно да напомним, че това вече се е случвало! Ние го преживяхме!

Аз помня тези мазни, охранени чичковци от Парламента, които се въртяха около нас и потриваха ръце от задоволство, виждайки, че сме налапали въдицата здраво. Не мога да им забравя лицата, те бяха като дърти комарджии, които са подредили всичко и чакат само включването на льольовците, които изобщо не осъзнават за какво става дума и с такова желание се включват в шантажа, наречен «общественото недоволство», в революцията, катализирана от зависимите медии, която се случваше пред нас, тогавашните младежи и тази активност тогава ни дава възможност да се почувстваме творци на бъдещето, че адреналинът ни хвръкваше до небето. Такава еуфория, че…

Само че тази епична битка, в която младите играят «важна роля», ще извади за пореден път именно онези, които искат да отхапят от последната част от нашето общо наследството, което ще се освободи след загубата на финансовия ни суверенитет.

Вината на излъгания идеалист

На нашите плещи, на нас, тогавашните младежи, лежи отговорността, да не кажа вината, за това че не само делегирахме правото си на глас в последвалите избори на шайката около Костов, която разграби България, но и в това, че на самия протест им изградихме направо религиозен убрус с автентичен ореол, които поставихме върху келявите им глави, вярвайки че ковем своето бъдеще. Изиграхме го, участвахме, пълнихме със статисти телевизионната картина, за да може те на този фон, да излязат и бляскави да разположат своето величие на герои.

Това е такава вина, която ни свива сърцето всеки път минавайки пред някакви руини от бившето ни индустриално и промишлено величие, нарязано и продадено за скрап или пък приватизирано на безценица от същата политическа шайка.

На днешните искрени, красиви, умни и прекрасни деца ще се падне да носят до края на живота си същия вид вина, вината на излъгания идеалист, попаднал в лапите на алчните политици. Вина, която се изразява в анулирането на финансовия остатък от нашата национална автентичност и суверенитет.

За тези, които не осъзнават последиците от деянията си и поддържат години наред устойчиво рационализиране на миналото, това няма да е проблем, но другите, тия, които в един момент, след като излязат от дисциплиниращия ги марш на «кой не скача», ще осъзнаят цялата апокалиптичност на ситуацията и собствената си роля в нея, която са били излъгани да изиграят. Тежко и горко на тяхната съвест…

Един приятел оня ден каза, че на тези само децата им вярвали!

Лошото е обаче, че някъде в главата ми кънтят думите на отец Стилиян от Черноморец, който в такива случаи винаги мъдро заключва:

«Всички сме деца Божии!»

Facebook