Да се търси националният идеал в системата на либерална демокрация и капитализъм е безпредметно
Трите български идеала: Защо нацията търси нов път след провала на националния, социалния и либералния идеал
По празници, и само тогава, редица общественици поставят въпроса за липсата на национален идеал в настоящето. Обикновено призивът е да бъде формулиран нов национален идеал, около който да се обедини нацията. Подобни разговори са симптоматични за загубената посока на нацията, чийто елит се опитва да замени адекватните понятия с изпразнени от истинско съдържание клишета.
Първите въпроси, на които трябва да си отговорим, са: откога нямаме национален идеал и в какво се е състоял предишният ни. Отговорът би трябвало да е лесен, защото се учи в прогимназията като процес, но за съжаление, никога не се изучава като извод.
I. Националният идеал: От създаване на държава до Санстефанска България
Българският национален идеал, който е породен в началото и най-вече в средата на XIX век, копнее за създаване на българска национална държава.
- Първичен идеал (постигнат): Той е осъществен през 1878–1879 година, когато на картата на Европа се появява Княжество България.
- Вторичен идеал (непостигнат): С учредяването на Третата българска държавност се задава и вторичният национален идеал в лицето на Санстефанска България. Този вторичен национален идеал, който доминира идеологически цялото съществуване на Третото българско царство, цели да събере всички етнически българи в една държава. Неговото осъществяване така и не се случва. Поради тази причина той остава идеал, а не действителност, което го лишава както от достоверност, така и от дефекти.
Мечтата за Санстефанска България приключва фактически след края на Първата световна война, който остава в националната памет като Втора национална катастрофа. Първият национален крах е краят на Междусъюзническата война от 1913 година. И двете катастрофи са наистина национални, защото техният факт едновременно умъртвява, но и остава незавършен националистическият импулс на Българското национално възраждане.
Държавната идеология на Третото българско царство е национализмът, който в Европа, а и в България се явява като антиимперска доктрина, за да отговори на предизвикателството на упадъка на империите. Затова и не е случайно, че именно хората, които утвърждават националистическата доктрина като българска държавна идеология в лицето на стамболовистите, се оказват в тежък конфликт с Руската империя. Преди да се изявят като русофоби, те са османофоби и активни участници в борбите за национално освобождение. Това е така, защото техните идеологически възгледи са национални, а не имперски и целта им е да утвърждават национална държава, а не да напускат една империя, за да се присъединяват към друга.
II. Социалният идеал: Комунизмът и травматичната модернизация
Санстефанският идеал умира официално през 1944 година, когато национализмът е отменен като държавна идеология на България. Новият социалистически строй има не национален, а социален идеал.
Още в първите години на новия строй национализмът е заклеймен като шовинизъм и дори сериозно се обмисля вливането на България в границите на Югославия. Тези намерения показват много ясно до каква степен националният идеал е заменен от социалния, след като носителите на втория са готови с лекота да се разделят с националната държава.
В най-голяма жертва на тези промени се превръщат българите в Македония – както във вардарската и егейската й част, така и в Пиринския край. Последните са принуждавани със сила да се декларират като македонци от самата българска държава.
- Логиката на 1944 г.: Тези процеси са необясними от днешна гледна точка, но от гледната точка на 1944 година имат своята логика. Да не забравяме, че към тази дата държавната идеология на национализма е изчерпана и се поддържа силово най-вече от армията. Българското общество все още не е преживяло мащабна модернизация и около 80 процента от българите са селско население. Затова исканията на мнозинството след две национални катастрофи, които са свързани с изплащане на тежки репарации и преживяване на икономически кризи, са много повече социални, отколкото национални. Към това трябва да се прибави и фактът на неприключилата Втора световна война, в която българският съюзник в лицето на Германия вече търпи видими поражения.
Социалният идеал за масово образование, бърза модернизация, подобряване на условията на труд и всякакъв вид социални придобивки е постигнат от тоталитарния комунистически режим за около десетина години.
- Цена и последствия:
- Средствата за постигането му са тоталитарни и са платени с цената на хиляди човешки животи.
- Проведена е бърза индустриализация, урбанизация и колективизация на земята.
- Процесът е толкова бърз, че само за четири десетилетия от общество с 80 процента селско население, България се превръща в общество със 70 процента градско население.
- Това е травматичен процес, чиито последствия и до днес могат да се видят най-вече в демографската криза. Тя започва от края на 50-те години, когато е регистриран първият спад на раждаемостта.
Ще повторя, че срещу всички тези социални придобивки стои упражняването на хронично политическо насилие. Социалният идеал изначално не отхвърля тези средства. Още Карл Маркс и Фридрих Енгелс в своя манифест залагат този тип средства за политическа борба не само като допустими, но и като неизбежни.
- Провалът: Националният идеал също не е лишен от средствата на политическото насилие. Израз на този подход са както войните, в които участва страната, така и вътрешното насилие по отношение на политически опоненти с по-либерални или по-социални разбирания. Социалният идеал остава незавършен, защото не е в състояние да гарантира своята най-значима цел, а именно икономическото и социалното равенство. Такова в социалистическа България няма, макар и ножицата между бедни и богати да е свита значително. В социалистическата действителност се оформят и буржоазия, и работническа класа, като в края на периода се наблюдават дори наченки на аристокрация (дъщерята на Тодор Живков оглавява Комитета по култура и е подготвяна да го наследи). Фактът на този провал на социалния идеал се вижда не само от обществото, но и от елита на БКП.
III. Либералният идеал и кризата в настоящето
Реалната алтернатива на социалния идеал през 1989 година е либералният идеал. В лицето на либералната демокрация и капитализма той обещава прекратяване на политическото насилие и икономически успех.
Да се търси националният идеал в системата на либерална демокрация и капитализъм е безпредметно, защото никъде в своята същност либералният идеал не полага национални цели. Целите са преди всичко икономически, като стопанското развитие подчинява на себе си както политиката, така и начина на живот.
- Икономически успехи: Днес неравенството спрямо 1989 година е далеч по-видимо, но и стандартът на живот е по-висок. Само за последните 20 години стандартът на живот на българите се е подобрил 3 пъти, а БВП се е покачил от 30 млрд. долара през 2005 година до 102 млрд. долара в края на 2024 година. Спрямо 1989 година, с всички условности, покупателната способност е 5–6 пъти по-висока, като дефицитът на стоки не съществува отдавна.
Въпреки икономическите си успехи на своята 35-а година либералният идеал, подобно на националния и социалния, сякаш се намира в криза. Ще припомня, че на своята 35-а годишнина държавната идеология на национализма губи Междусъюзническата война, а през 1980 г. социализмът видимо се намира в застой.
Опитът да се търси нов идеал в миналото е симптом за изчерпване на общите цели пред обществото. Днес е очевидно, че в българското общество няма нито енергия за водене на война в името на обединението на всички българи в една държава, нито има силен обществен импулс за организиране на общество, в което социалното и икономическо равенство е основна цел. Въпросът е, че и целите на либералната демокрация изглеждат все по-ритуализирани и лишени от виталност. На своята 35-а година държавната идеология на либерализма се сблъсква с революцията на изкуствения интелект и доминацията на социалните мрежи, които заплашват да разрушат единия от компонентите й в лицето на капитализма. А без капитализъм е невъзможна и самата либерална демокрация.
Към цивилизационен и културен идеал
В тази ситуация е жизненоважно да бъдат търсени и намирани големите точки на съгласие за българското общество, но не чрез опит за съживяване на определено минало, а чрез взиране в настоящето и бъдещето. И двете форми на времето изглеждат пълни с нови предизвикателства, пред които българското общество се изправя и тепърва ще го прави. Преценяването на собствения потенциал и оценяването на мащаба на предизвикателствата, пред които ще се изправяме, е жизненоважно за оцеляването на българското общество.
Намираме се в ситуация на геополитически турбуленции, в които поради изчерпване на идеологиите е невъзможно да бъде изведен идеал на идеологически принцип. Бъдещият идеал не може да е нито национален, нито социален, нито либерален. Той ще бъде цивилизационен и културен и ще зависи от отговора на въпроса към коя цивилизационна зона ще принадлежи българското общество след формирането на новия световен ред. Ако не успеем да формулираме и отстоим ясно цивилизационния си идеал, вместо нас ще го формулират други. Това се е случвало и преди и би могло да се случи отново.
